„Куиър Блиц“ е дейност на Билитис, която ще има за цел да ви покаже някои от най-изявените, вдъхновяващи и шарени поддръжници на каузата за ЛГБТ+ права. Хора, които си заслужава да познавате, следвате и понякога просто да се оставите да ви вдъхновят. Днес ви представяме… Росица Траянова

• Коя си ти? Представи се.

Здравейте. Казвам се Росица Траянова, позната на някои като Роуз Траян. Живея между София, Балчик, Париж и там, където въздухът се синхронизира с пулса ми. Пиша поезия, сценарии, понякога и проза, понякога не пиша. Занимавам се с кино-режисура на късометражно кино. Обичам шоколад, кафе, море, книги и време с близки хора. Обичам и хора, обичащи същото.

• Разкажи ни за една твоя мечта, която вече си сбъднал/а?

Когато бях на 13 г. за първи път посетих Париж с училищна екскурзия. Беше нещо като любов от пръв поглед, ако въобще можеш да се влюбиш в място. Атмосферата, хората, ритъмът, музиката, светлините, езикът. Някак, взех със себе си нещо от този град и замечтах за него, колкото далечен и недостъпен да изглеждаше за 13-годишното ми аз. Години по-късно, когато трябваше да взема решения на възрастен и да се локализирам някъде в земното кълбо, знаех, че дължа този шанс на детето в мен. И така шест години вече.

• Кой е най-често задавания въпрос във връзка с твоята сексуална ориентация/полова идентичност и как му отговаряш?

„Ама ти наистина ли?“ – Не, на шега. Все едно ме питаш „Ама ти наистина ли висока 1,60см? Или „ти не си срещнала правилния човек, заради това.“ Все едно да се обърна към вегетарианец и да му кажа, че не е опитал „правилното“ месо. Или в обратния случай, че не е опитал „правилните“ зеленчуци и затова още яде месо. Може би реагирам малко остро на удивления или подобни коментари. Преди влизах в обяснения, в убеждения, дори и в полемики, но забелязах, че това води до задънена улица и напразно изгубено време. Може би живея във време, в което не разбирам как и защо определени общности и хора не възприемат други такива и ги определят като „различни“. Не се смятам за различна. И отказвам да толерирам липсата на приемане, на солидарност и нормални права за всички.  

• Ако можеше да кажеш нещо на твоето 12-годишно аз, какво би било то?

„Хоризонтът е на една ръка разстояние.“ Ако 12-годишната Росица може да ме чуе в момента, бих й казала да не ме напуска никога, понякога имам нужда от куража й, а понякога – просто да остана дете.

• С какъв  Пулс тупти Роуз Траян? Разкажи ни за новата си книга.

Туптя на различни интервали. Обичам със същия ритъм. „Пулс“ е книга за онова, без което не можем. Ще си позволя да цитирам редакторката ми, защото смятам, че тя най-точно описа сърцебиенето на тази книга.

„Тази книга има пулс. Жива е, пътува през географиите на телата, по посоките на душите, след стрелките по гарите, в сезоните на сърцата ни. Спира се на някоя улица в Париж, пресича Сена, лети със самолет, пуска хартиени лодки, свързва дъждовните площади със западния бряг и Женския пазар, пътува през времето по реката на Сидхарта… Остра е като систола – пуска бримки по пуловерите, с които обличаме премръзналите си чувства и по чаршафите, под които крием греховете и истините си. Дълбока е като диастола, като пропадане в осъзнаването, че нищо не е вечно, най-малко биенето на сърцето и като дланта, в която лежат стрелките – остатъци от времето.“ Ива Спиридонова

Благодаря ти, Ива! Думите тежат като котви в океана.

 ___

Следете Роуз във Facebook

__

Слагам те в джоба си,

като забравен билет,

който ще изпера

без центрофуга,

задръствайки дробовете ми

с въздишки по някое лято,

с две-три вътрешни изгаряния

от критското слънце и

амстердамския вятър,

защото знаеш – студът гори

най-вече подкожно,

както и тишината

а ръкавиците са приспивателни,

с които прегръщаш нечия болка.

Другото е мълчание,

като това, което

се разпилява в джоба ми.

 

Дишам те на пресекулки.

 

Т-у-п-т-и-ш.